text
stringlengths 0
118
|
|---|
ужасна и мрачна в хаоса ще свети, |
растеща всечасно в по-голем размер |
и ще фърля вечно като облак чер |
въз нашта исторйя една сянка тайна |
от кръв и позори и слава безкрайна. |
Excelsior! |
Away! Away! |
Байрон |
I |
В пустинните усои на Стара планина |
се урва възвишава чудовищно висока, |
във нейното подножье провала зей дълбока, |
а върха й се губи в незнайна висина. |
Но случва се смел пътник, та тоя страшен връх |
наима се да гони, до него да възлезне, |
да се крепи на косъм над пропасти и бездни — |
и ето го, че тръгва по лъскавия мъх. |
Той тича нанагоре, безстрашливо, напреко, |
целта му го повдига и волята крепи. |
Той бърза: той борбата приима и кипи, |
но урвата е права и върхът е далеко. |
Той крачи, а ходът му зафаща да криви, |
напъва се, стреми се, поима, дъха често, |
извръща се, поглежда изминатото место |
и с нова сила взима нагоре да върви. |
Но скоро смелий пътник усеща се, че тегне; |
той тътри се пречупен по гладките треви, |
подхлъзва се, неволно за мъха се лови |
ил някой корен жилав се мъчи да засегне. |
Той пъпли тихо вече; настая труден час! |
Една лъжлива крачка — той в ямата се сваля, |
един внезапен вихър — и долу го струпаля! |
И пътникът се катри без сила и без глас. |
Но всякоя минута той спира се, почива; |
озърта се надолу и види: страшине! |
Погледнува нагоре: ужасно вишине, |
по-плъзгаво, по-стръмно — съцето му се свива. |
И пълн с възторг ужасен, той вижда, че орлите |
наравно с него фъркат из сините зари, |
покорно му се кланят отсрещните гори |
и на реките тайни съгледва веч главите. |
И казва: „Луд съм аз бил! Кой други като мен |
долината оставя — над ямите да лази? |
Стремление безумно! Що диря тука ази?“ |
И казува: „Да, луд съм!“ — и пак върви смутен. |
Той пъпли, но напредва, той мърда, но се дига, |
потаен глас му шепне: Не гледай наназад! |
Йощ малко ти остая! Напред! Бъди крилат! |
И потен, морен, счупен на върха той достига. |
И — о, картина дивна! Пленен, очарован, |
той сам един остая с величието боже, |
балканът непристъпни му служи за подножье, |
челото му царува в лазурний океан. |
II |
И геният не тъй ли полета си подкачва |
от сферата на мрака към светлий небосклон, |
там, дето го очаква блестящият му трон, |
там, дето нищо мръсно до него се не качва! |
Из най-напред е малък, той губи се, блуждай. |
С тълпата се размеся, с нищожните е равен, |
прекарва тихо, мирно живота си безславен |
и своето призванье велико сам не знай. |
Но бутне го внезапно десницата на бога |
и творческият пламък в душа му загори, |
той трепнува, настръхва и в сините зари |
полита и оставя под себе шум, тревога. |
Той фърка, като гледа задоблачния мир, |
в широкото стреми се под слънчовия блясък. |
Не слуша на тълпата безсмисления крясък, |
той гладен е за воля, за въздух, за ефир. |
Възходът му е мъчен, полетът му опасен, |
нечакани препънки на пътя му стоят, |
мъгли, теченья разни и бури, що ръмжат, |
готови да го тласнат във хаоса ужасен. |
Нерядко той се спира, уплашен от шумът. |
Надолу гледа — грозно, нагоре — невъзможно! |
В душата му прониква съмнение нищожно. |
Той вярата си губи, тъмнее му умът. |
Но той се сепва, тръпне, пак плеснува крилата |